Рейна се задави със задушения картоф, който тъкмо хапваше, и бързо отпи глътка вода. Очите й се напълниха със сълзи, но тя се постара да ги избърше, без да маха очилата си.

— Добре ли си, скъпа? — загрижено попита Руби.

— Да, да, всичко е наред — промълви Рейна. След като се успокои достатъчно, тя се обърна към Трент: — Не сте ли малко възрастен, за да бъдете изпращан на летен лагер?

Руби и Трент решиха, че въпросът й е страшно забавен и се разсмяха от все сърце.

— Това е футболен летен лагер — обясни Руби. — Не ти ли казах, че Трент е професионален футболист?

Рейна се почувства доста неловко и се зае да оправя салфетката в скута си.

— Боя се, че не.

— Играе за Хюстънските мустанги — гордо поясни Руби и хвана мускулестата ръка на племенника си. — Той е най-важният играч — полузащитник е.

— Разбирам.

— Не харесвате ли американски футбол, госпожице Рамзи? — запита Трент. Беше леко засегнат, че не го бе познала. Дори не изглеждаше достатъчно впечатлена от факта, че вечеря заедно с човека, когото някои спортни журналисти смятаха за най-добрия полузащитник в професионалния футбол след Стар и Стобах.

— Не разбирам много от футбол, господин Гамблин. Но сега вече знам повече от преди.

— Какво имате предвид?

— Ами разбрах, че играчите ходят на летен лагер.

Устните му се разтеглиха в широка усмивка. Госпожица Рамзи имаше чувство за хумор. Може би следващите няколко седмици нямаше да се окажат толкова скучни. Всъщност му бе трудно да си спомни откога не се бе наслаждавал на такава спокойна и приятна вечеря. Нямаше нужда да се старае да впечатли леля си. Тя и така го боготвореше. Госпожица Рамзи, изглежда, също го харесваше, без да му се налага да полага особени усилия. За пръв път от години насам можеше да се държи естествено в женска компания и това много му допадаше.

— Как е рамото ти, Трент? — Руби се обърна към Рейна, за да й обясни: — Има травма, която се лекува трудно. Разместване на рамото.