— Ама вие сериозно ли говорите? — При тези думи тя я остави обратно. — Дали има студена бира?

— Не мисля, че Руби държи бира.

— Обзалагам се обаче, че никога не остава без уиски.

Рейна се изчерви.

— Аз не…

— Хайде, хайде, госпожице Рамзи. На мен можете да ми кажете. Аз съм от семейството. — Наведе се напред заговорнически и приближи лицето си на сантиметри от нейното: — Старата дама все още ли предпочита „Джак Даниълс“?

Преди Рейна да успее да отговори, Руби се появи откъм кухнята, като буташе количка, натоварена със сребърни съдове.

— Ето ме и мен, скъпи. Сигурна съм, че умирате от глад, но на кифличките им трябваха още няколко минутки във фурната.

Трент се засмя тихо, все още загледан в шокираното изражение върху лицето на Рейна.

— Трент, престани с този дразнещ смях — нахока го Руби. — Винаги си бил най-невъзпитаното дете на масата и имаш навика да се смееш без каквато и да било причина. Седни с изправен гръб, ако обичаш, и ми помогни, като нарежеш и сервираш печеното. Госпожица Рамзи обича нейното да е добре изпечено. Сипи й достатъчно, без да обръщаш внимание на протестите й. Мъча се да поохраня мършавите й кости, но все още има много да се желае. Е, не е ли чудесно? — ентусиазирано продължи Руби, докато сядаше на мястото си. — Ще ни бъде толкова уютно да споделяме всяко хранене — само ние тримата.

Рейна се стараеше да не обръща внимание на изучаващия поглед на Трент, който се мъчеше да разбере точно колко мършави бяха костите й, и се питаше дали би било прекалено очевидно, ако помоли от утре да й сервират храната горе в стаята й.

Трент имаше завиден апетит. Руби продължи да пълни чинията му, докато той най-сетне вдигна безпомощно ръце, след като бе изял по две порции и половина от всяко ястие.

— Моля те, лельо Руби, стига толкова. Ще взема да надебелея.

— Глупости. Ти все още растеш. Не мога да те изпратя на летен лагер хилав и недохранен.