Още същия следобед Трент се бе обадил на леля си.

Беше постъпил правилно, мислеше си той сега, докато бавно отпиваше от кафето, което Руби му бе сипала в порцеланова чашка. Вероятно имаше нужда от почивката, от спокойния живот и редовното хранене, които усамотението в Галвстоун предлагаше. Леля Руби в никакъв случай не можеше да се нарече досадна. Той още си спомняше с умиление за посещенията си при нея като дете.

Загледа се замислено в другата жена на масата. Госпожица Рамзи може би щеше да се окаже забавна, ако поне малко се поотпуснеше. Дали не би могъл да й помогне в това отношение?

— С какво си изкарвате прехраната? — направо попита той.

— Трент! Колко си груб! — скара се леля му. — Нима сестра ми не те е научила на никакви обноски? Май прекарваш прекалено много време с невъзпитаните си съотборници.

— Просто искам да знам. — Усмивката му бе обезоръжаваща. — Защо да го увъртаме! След като с госпожица Рамзи ще живеем заедно, не смяташ ли, че трябва да се опознаем?

Тъмните му очи обходиха тялото на Рейна, оставяйки гореща диря след себе си. Искаше й се да отрече, че я бе почувствала. Поради някаква необяснима причина се зарадва, че той не се крие заради неприятности покрай развод, макар че това съвсем не изключваше вероятността да е женен.

Дори бе изпитала известно съжаление към него като към спортист, който очевидно се безпокои за бъдещето си. Знаеше достатъчно за света на професионалния спорт, за да е наясно, че травми като неговата могат да означават край на кариерата.

Обаче сега, когато я гледаше с добре познатия й поглед, който казваше: „Мога да те схрускам на закуска, сладурче,“ съчувствието й се изпари и се върна предишната й неприязън. А с нея — и твърдата решимост да стои настрана от него.