— Работя с бои — кратко отвърна тя.

— С бои? Какво имаш предвид — рисуваш картини или боядисваш стени?

— Нито едното, нито другото. — Бавно отпиваше от кафето си, като се надяваше да го раздразни със забавянето на отговора си. — Рисувам върху дрехи.

— Върху дрехи? — повтори той с напълно объркано изражение.

— Да, върху дрехи — потвърди тя, като го наблюдаваше през синкавите стъкла на очилата си.

— Рейна е невероятно изобретателна — допълни Руби с престорена веселост.

Толкова се бе надявала, че племенникът й ще успее да накара госпожица Рамзи да излезе от черупката си, но по време на първата им съвместна вечеря надеждите й бяха разбити на пух и прах. Госпожица Рамзи се бе затворила още повече в себе си, ако това изобщо бе възможно. Сякаш се криеше зад очилата си, свиваше се в грозните си дрехи, които не й бяха по мярка, и се отдръпваше зад нови стени от недоверие и тайнственост.

— Трябва да видиш някои от творбите й — невъзмутимо продължи Руби. — Тя обаче работи прекалено много. Постоянно се опитвам да я накарам да излиза повече. Да се среща с хора на своята възраст.

Трент не сваляше очи от госпожица Рамзи.

— Тук ли работите?

— Да. Подредила съм всекидневната на апартамента като студио. Светлината е много подходяща.

— Аз май нещо не разбирам. — Той протегна напред дългите си краха. Коляното му докосна нейното под масата и тя побърза да се отдръпне. — Как така рисуваш върху дрехи? Върху какви дрехи? Каква техника използваш?

Рейна се усмихна, неволно поласкана от интереса му.

— Купувам излишъците от платове и готови дрехи от големите магазини и после рисувам на ръка върху тях каквото ми хрумне.

Той се намръщи скептично:

— Има ли търсене на такива ъ-ъ дрехи?

— Успявам да си платя наема, господин Гамблин — натъртено отвърна тя, след което издърпа рязко стола си и стана от масата. — Вечерята бе прекрасна, както винаги, Руби. Лека нощ.