— В такъв случай, с ваше позволение, ще сляза за вечеря. Руби се сърди, когато закъснявам.
— Тогава да побързам и аз. Наляво или надясно?
— Моля?
— Кой е моят апартамент? Този отляво или този отдясно?
— Този отляво.
— А онзи отдясно е вашият?
— Да.
— Ще се постарая да го запомня, госпожице Рамзи. Би било много неловко, ако някоя вечер объркам вратите. — Палавите му очи я огледаха от горе до долу. — Не се знае какво би могло да се случи.
Той се шегуваше с нея.
— Ще се видим долу — хладно отсече тя и тръгна напред, като го принуди да се залепи за стената, за да могат да се разминат. И все пак не й беше оставил достатъчно място. Докато минаваше покрай него, дрехите им се допряха. Бе го направил нарочно. Сигурна беше, че сега се усмихва зад гърба й.
Само ако знаеше, беснееше наум тя, докато слизаше по стълбите. Госпожица Рамзи можеше да го заслепи, да го накара да замръзне на място, да изтрие от лицето му тази самодоволна усмивка.
Рейна се сепна и спря на предпоследното стъпало. Защо въобще й минаваха подобни мисли през главата? Не се бе замисляла за външността си месеци наред. Беше загърбила всичко това. Защо сега, след срещата с новия наемател в къщата на Руби Бейли, си мислеше за онази Рейна отпреди шест месеца?
Срамуваше се от мислите си. Бе прекъснала всички връзки с предишния си живот. Не беше готова да се върне към него дори и временно, само за да постави самонадеяния Трент Гамблин на мястото му.
Ако отново се превърнеше в познатата на целия свят Рейна, това щеше да й донесе и болката, и съмненията на известността. Беше се отказала от положението си на знаменитост. Засега нямаше намерение да си го връща. Наслаждаваше се на анонимността на сегашния си живот. Харесваше й да бъде просто госпожица Рамзи — обикновена наемателка в един обикновен пансион в Галвстоун.
Затова пък Руби Бейли бе възможно най-необикновената хазяйка, която човек можеше да си представи. Когато Рейна влезе в столовата, Руби палеше свещите, които бе сложила в центъра на масата. В чест на новодошлия тази вечер масата беше празнично подредена.