Две мускулести ръце, които биха били достойни за скулптура на Микеланджело, обгърнаха крехкото тяло на Руби. Трент се наведе и зарови лице в косата й.

— Какво си ми сготвила, лельо?

— Пусни ме, горила такава. — Тя се освободи от задушаващата му прегръдка, но зачервените й бузи и оживеният й поглед говореха колко й е приятно всичко това. — Сядай и се дръж прилично. Изми ли ръцете си, преди да слезеш?

— Да, госпожо — смирено отвърна той, като в същото време намигна на Рейна.

— Ако обещаеш да се държиш като добро момче, ще ти позволя да седиш начело на масата. А сега помоли любезно госпожица Рамзи да ти налее малко шери. Извинете ме за минутка, отивам да донеса вечерята.

Като каза това, Руби се втурна към кухнята, шумолейки с електриковосинята си пола. Когато се обърна, Трент все още се усмихваше одобрително по адрес на енергичната си леля.

— Ама и нея си я бива, а?

— Да, така е. Много я харесвам — съгласи се Рейна.

— Надживяла е трима съпрузи и една дъщеря. Но това съвсем не я е сломило. — Поклати глава, изпълнен с недоумение и възхищение. — Вие къде седите?

Рейна се запъти към обичайното си място, но той я изпревари и заобиколи масата с грацията на танцьор, за да стигне преди нея и да й кавалерства, докато тя седне.

Рейна беше висока. Той бе още по-висок. Беше необичайно и странно приятно да стои до мъж, който се извисява над нея. Дори и да бе с най-високите си обувки, Трент Гамблин пак щеше да бъде по-висок от нея.

Едва след като тя се настани на стола от палисандрово дърво, той зае мястото си начело на масата.

— Откога живеете тук?

— От шест месеца.

— А преди това?

— Преди живеех на изток — неопределено каза тя. Той се усмихна широко.

— Знаех си аз, че акцентът ви не е тексаски.

— Съвсем не — отвърна на усмивката му.

За да не се загледа в него, тя си играеше с лъжицата си, като прокарваше пръст по изящната сребърна изработка.