— Познавахте ли предишния наемател?

— Гост.

— Моля?

— Леля ви ни нарича гости. Казва, че наемател звучи прекалено комерсиално.

— Аха — кимна той. Вратът му бе загорял и силен. Яката на ризата му бе разкопчана и Рейна забеляза да се подават малки къдрави косъмчета. Тази гледка предизвика присвиване на стомаха й, така че тя извърна очи. — Ще трябва да разчитам на вас да ме запознаете с правилата в къщата. Кога е вечерният час?

Той отново се шегуваше с нея и както и по-рано, това я обезпокои. Познаваше достатъчно мъже, някои далеч по-умели от Трент Гамблин, които разиграваха тези дребни флиртове. В тези игрички жената неизменно бе плячка, а мъжът — преследвач. Рейна винаги бе ненавиждала подобни занимания, считайки ги за досадни и унизителни. Така смяташе и сега.

Освен това, защо този мъж си играеше с невзрачната госпожица Рамзи?

И тогава си отговори. Освен леля му, тя бе единствената жена наоколо. Едно нещо бе очевидно за господин Гамблин — беше роден женкар. Човек трудно отвикваше от навиците си.

— Предишният обитател на вашият апартамент беше една вдовица на възрастта на Руби — отсечено поясни Рейна. — Когато здравето й се влоши, отиде да живее в Остин, по-близо до семейството си.

Тя отпи от чашата си с вода, като се надяваше, че с този жест ще прекрати разговора, докато домакинята им донесе вечерята. Трапезарията изглеждаше много тясна и задушна тази вечер. Тя изключи възможността Трент Гамблин да е причина за това. Може би Руби трябваше да нагласи термостата на климатичната инсталация.

Пренебрегвайки инструкциите на леля си да се държи прилично, Трент се облегна с лакти на масата, подпря брадичка на ръката си и безцеремонно заоглежда госпожица Рамзи.

Интересно. Не би могла да е много възрастна. Вероятно около трийсетте. Озадачаваше го. Защо една на пръв поглед здрава и интелигентна млада жена би се свряла за дълго в пансиона на леля Руби, колкото и очарователен да бе той? Какво би могло да накара една жена нарочно да се самоизолира?