Може би семейна трагедия? Или пък някаква объркана любовна история? Дали е била зарязана пред олтара, или й се е случило нещо също толкова разтърсващо?

Госпожица Рамзи му приличаше на стара мома — директорка на училище отпреди сто години. Слабо лице, проскубана коса — макар че на светлината на свещите блестеше с невероятен цвят, отвратителна сива рокля, която напълно скриваше фигурата й дори от неговите проницателни очи. Нямаше грим, но лицето й бе свежо. За разлика от повечето червенокоси хора, кожата й имаше матов оттенък. Всъщност косата й бе прекалено тъмна, за да се нарече червена. Цветът не бе червен, а по-скоро тъмен махагон.

Ръцете й, които продължаваха да си играят със сребърните прибори, бяха забележително малки и с дълги пръсти, но изглеждаха загрубели. Ноктите й бяха изрязани до кожа. Не ги бе лакирала. Освен това не използваше парфюм. Той можеше да различи и назове поне петдесет различни аромата. Госпожица Рамзи не използваше нито един от тях. Но най-много мразеше кръглите й очила. Техните синкави стъкла напълно скриваха очите й.

Предизвикателният му нескрит оглед я изнервяше. Това си личеше по неспокойното й въртене на стола. Донякъде беше доволен, че вниманието му я притеснява. Горката жена — сигурно се нуждаеше от нещо, което да разнообрази монотонното й сиво ежедневие. Дали можеше да й помогне — защо пък не? И без това нямаше с какво друго да се занимава.

— Защо живеете тук?

— Това не е ваша работа.

— О, винаги ли сте толкова докачлива?

— Само когато някой е толкова груб, че да зяпа хората и да задава нахални въпроси.

— Нов съм тук. Предполага се, че трябва да бъдете мила с мен.

Леля Руби не го хвалеше напразно. Наистина беше очарователен, особено когато се цупеше по момчешки, както сега. Това някак си много отиваше на чувствените му устни.

— Желаете ли малко шери? — Рейна вдигна гарафата от оловен кристал.